Петко Бойкински
Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:
– Аллах, Аллах!.. Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти.. Аллах!...
Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост.
...Някога дядото на Хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, езерото го плени с бистрите си води, той остана и се засели в Пчелино (според една легенда с. Търнак някога се е наричало Пчелино), като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.
В тая къща израсна Хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник и на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.
Богат и властен беше Хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние Ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.
Веселяк беше на младини, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръкна. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние Ханъм се мъчеше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещнеха.
Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние Ханъм съобщи на Хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод. Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият му поглед се смекчи.
От тоя ден Хаджи Осман обгради Кяние Ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: “Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми”.
Следва продължение...
Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:
– Аллах, Аллах!.. Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти.. Аллах!...
Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост.
...Някога дядото на Хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, езерото го плени с бистрите си води, той остана и се засели в Пчелино (според една легенда с. Търнак някога се е наричало Пчелино), като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.
В тая къща израсна Хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник и на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.
Богат и властен беше Хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние Ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.
Веселяк беше на младини, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръкна. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние Ханъм се мъчеше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещнеха.
Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние Ханъм съобщи на Хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод. Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият му поглед се смекчи.
От тоя ден Хаджи Осман обгради Кяние Ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: “Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми”.
Следва продължение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар