Аира (легенда)

Петко Бойкински

Продължение...
И Кяние му роди рожба. Роди му момиченце. Нарекоха го Аира. Десет тлъсти овни закла Хаджи Осман, голяма трапеза направи, писнаха зурни и тъпани и двукатата къща, която приличаше на онемяла, се изпълни с радост. Три дни и три нощи гърмяха тъпаните и зурни разкъсваха покоя на пчелинските нощи. Три дни и три нощи се тълпеше народ да гледа борбите на пехливаните, които беше извикал отдалече Хаджи Осман.
Но в дните на тия пищни тържества над къщата на Хаджи Осман се носеше ледения полъх на смъртта. Кяние беше заболяла от родилна треска. Устните й се попукаха, тя се гърчеше в предсмъртни мъки и седмица след раждането премина във вечните покои на Аллах. Намериха дойка за малката. Хаджи Осман сам се грижеше за детето, не се ожени повторно, остана вдовец.
Аира растеше стройна и хубава. Лицето й грееше като слънце. Засмееше ли се, сякаш рози разцъфтяваха, а заговореше ли, като че птичка чуруликаше. С неземна хубост я беше надарил Аллах. Но той забраняваше да се излага на показ тая хубост и затова, когато Аира навърши осемнадесет години, прибули лицето си с фередже.
Като тиха вода течеше животът в дома на Хаджи Осман, като листата на плачущи върби се ронеха дните, а нощите бяха звездни и спокойни. Всяка година вплиташе в косите на Хаджи Осман сребърни нишки, но той не ги забелязваше. Мислите му бяха всецяло погълнати от Аира. По неведоми пътища в нея бяха се преплели чертите на Кяние Ханъм – същият поглед, същата усмиивка, същата походка. Същите зъби имаше и Кяние Ханъм – бели и наредени като маргарит. Понякога Хаджи Осман се мъчеше да отдели образа на дъщеря си от образа на майка й, но не можеше. Те се преливаха един в друг и това караше сърцето му да се топи хем от радост, хем от мъка.
Аира чуруликаше като птичка из широкия двор – а очите й грееха, сякаш две малки слънца. Хаджи Осман й се любуваше, гледаше златистите й коси и чувствуваше как радостта се наслоява в сърцето му като медена пита.

Следва продължение...