Продължава от 7 брой...
Един ден се почука на портата. Хаджи Осман отвори и пред него застана млад момък. Имаше нещо познато в лицето му, но Хаджи Осман не можа да се сети кой е и попита:
- Какво те носи при мен, чоджум?
- Мама ме изпрати при теб, чорбаджи – отвърна момъкът, - дошъл съм ратай да се главя.
- А чие момче си?
- На Витя съм, чорбаджи. Стан ме викат.
- Витин син ли си, бе чоджум? Ами че ти много си израснал? Я виж какъв мъж, какъв левент си станал? Машалла! Машалла!
След това попита:
- А защо искаш да се главиш ратай, чоджум?
- Ти знаеш, чорбаджи. Бедни сме. А като умря тати няма кой да носи хляб на малките.
- Е, тогава харно си решил, чоджум. Ще работиш при мен и ще им носиш хляб. Умно постъпваш. Иди и кажи на майка ти, че те приемам. И ела. Чобан ще те направя.
От тоя ден всяка сутрин Стан изкарваше стадото из полето, подпираше се на овчарската гега, слагаше кавала на устните си и почваше да свири тъжно и провлачено. Понякога Хаджи Осман идваше да наобиколи стадата си, спираше при Стан и казваше:
- Слушал съм те, чоджум, отдалече. Като птичка свириш ти. Сърцето на човек из гърдите можеш да изтръгнеш. Посвири ми, чоджум, отблизо да те послушам, да развеселиш душата ми.
И Стан свиреше. Хаджи Осман слушаше мълчаливо после, след като Стан свършеше, ставаше и казваше:
- Машалла! Машалла!
Стан неусетно се вмъкна в сърцето на Хаджи Осман. Заобича го той и вси по често ходеше при него и слушаше прехласнат медения глас на кавала. И често се случваше: седи и слуша, а мислите му бродят далече на юг към далечна Турция, за която беше слушал от баща си, облъхваше го зноя на анадолските дни и нощи и нещо го теглеше властно натам, но той се сепваше, прогонваше примамливите видения, вслушваше се в кавала и казваше замечтано:
- Машалла, чоджум, машалла!
Следва продължение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар