Аира (легенда)

Петко Бойкински

продължава... Един ден, като се срещнаха, Стан й пошепна:
- Хубавице, аз се влюбих в тебе. Аз те обичам. Ела довечера край езерото до големия бряст. Ще те чакам.
- Добре - отвърна тихо тя.
И тя дойде вечерта. И ето ги, седят един до друг и сякаш няма какво да си кажат. Звездният здрач е прибулил лицата им, звездите са слезли в езерото и трепнат ли водите, полюшвани от вятъра, потрепват и те като рой светулки. Наблизо са налягали овцете, от време на време някоя мръкне, разшава се, разлеят се като в просъница меките звуци на меден звънец и отново става тихо, тихо...
Аира започна да ходи всяка нощ при Стан, но веднъж, тъкмо се връщаше, Хаджи Осман я забеляза, пресрещна я и попита:
- Кажи, дъще, къде си била по това време?
- При Стан бях, баба – отвърна тя.
- При кой Стан, при пастира? - попита Хаджи Осман.
- При него, баба.
Хаджи Осман нададе вик сякаш някой го колеше и едва се задържа на краката си. Един миг стоя като зашеметен, после се струполи на земята, изправи се пак, вдигна ръце към небето и заговори на глас:
- Аллах! Аллах! Всемогъщи и милостиви, Аллах! За какви грехове ме наказваш? Защо позволи на дъщеря ми, моето слънце, моята надежда да погази вярата на правоверните и да се влюби в един гяур?
Дълго прави метани и ту се молеше, ту проклинаше. След това се обърна към Аира и каза с отпаднал глас:
- Върви и си легни. И забрави всичко. Забрави този гяур. Би трябвало главата ти да отрежа, но нямам сили. Върви да спиш. И забрави, всичко забрави.
- Но аз го обичам – проплака Аира.
- Занемей, не изричай скверни думи - изкрещя Хаджи Осман и я блъсна. Аира падна от неочаквания удар. Хаджи Осман грабна една брадва, отвори портата и хукна към езерото. Аира изпищя и се затича след него...
следва продължение...