Интервю с доц. Росица Коцева

Доц. Росица Коцева е родена в с. Търнак. Завършила е гимназия в Бяла Слатина и Висш медицински институт - София. Работи в Отдела по вирусология от 1969 г. Завежда Лабораторията по грип и остри респираторни заболявания от 1985 г. От 2001 г. е начело и на Отдела по вирусология при Националния център по заразни и паразитни болести.

Как се насочихте към медицината и по точно вирусологията?
За избора на професията ми Медицина заслуга има преди всичко баща ми(Йото Генов Райков). На мен ми се удаваше математиката и си мечтаех да бъда учителка. От малка обаче баща ми ми натрапваше убеждението колко хубаво е да има доктор в къщи и колко полезна ще бъда на семейството си.... Кандидатствах едновременно с математика и биология (инженерство и медицина) и бях приета и на двете места. Крайният избор беше мой - вече бях заживяля с мисълта да помагам на хората и избрах да следвам Медицина.
След завършването на следването аз исках да работя Микробиология (още не знаех за Вирусологията - тя беше сравнително нова наука у нас и ние учехме по време на следването си много малко за вирусите). В крайна сметка след кратък стаж в провинцията постъпих на работа в Националния център по заразни и паразитни болести(НЦЗПБ) в Отдела по Вирусология. В началото бях само ординатор, но наскоро след това успешно издържах конкурс за научен работник и така тръгна моята научна кариера...
Имахте ли подкрепа от семейството?
През цялото време бях не само подкрепяна, но и стимулирана и много насърчавана от моя съпруг, който беше химик по професия и изявен научен работник в Българската академия на науките.
През 1979 г. защитих успешно кандидатска дисертация, а през 1985 г. конкурс за старши научен работник и станах завеждащ Лабораторията по грип и остри респираторни заболявания, която оглавявах до моето пенсиониране през м. юли 2010 г. От 2001 г. в продължение на 10 години ръководех дейността и на Отдела по Вирусология на НЦЗПБ.
Работата стана моя живот след смъртта на съпруга ми през 1992 г. Любовта към професията ми даде сили да продължа да живея дори след внезапната и трагична загуба на моя единствен син (също изявен научен работник в САЩ и физик по професия) през 2008 г., с който много се гордея дори сега, когато го няма в живота ми.
Работата по професията и сега е смисъл на живота ми. През есенно-зимните месеци съм поканена от ръководството на Института и отново ще се върна и ще подпомогна работата на проблема Грип.
Какви са спомените ви за Търнак? С какво го свързвате?
Обичам много Търнак. Та той е моето родно място. Свързвам го със спомените най-вече от ученическите ми години, които бяха изпълнени с голямо почитание не само към знанията, които получавах, но и към моите учители, които няма да забравя дакато съм жива (цитирам някои имена от Търнак - Иван Христов, Цветан Цоканов, учителките Пенка, Еленка, Цветана, Иванка и дружинната Надка). Имената на много други преподаватели от гимназиалното ми, от университетското обучение и учителите ми по Вирусология е трудно да изброя...
Ученическите ни години са изпълнени със спомените за много организирани прояви - подготовка на тържества и чествания в Читалището на селото, с бригадите. Спомените ми са свързани с бригадите в помощ на кооперативния труд на селото, които имаха голямо възпитателно значение за израстването на нас като отговорни и трудолюбиви млади хора...
Завръщате ли се в Търнак?
Търнак беше любимо кътче на цялото ми семейство. Съпругът ми беше запален ловец дълги години в дружинката на селото, а сина ми до 7-годишна възраст (докато строехме жилище в София) растна на село. Той винаги с радост се връщаше на село и с гордост казваше: "Аз съм от село...".
И сега когато съм съм севсем сама в живота с любов се връщам в Търнак. Хубавите спомени от миналото ме крепят и ми дават сили да продължа... Прекрасното отношение на хората около мен (роднини и познати от квартала където е къщата на баща ми), ме прави да се чувствам много добре...
Мъчно ми е за трудния живот и най-вече бедността, в която живеят понастоящем жителите на селото... Мното са малко младите хора, останали са предимно възрастните... За да могат да живеят добре, трябва много да се трудят...
Много ми се иска да вярвам, че след години Търнак отново ще разцъфтява и живеенето в село ще бъде удоволствие не само за стари, но и за младите хора...
Какво бихте пожелали на жителите на селото?
Пожелавам на хората от село най-вече здраве и дълголетие, трудолюбие те имат в изобилие...
Пожелавам животът в селото наистина да заприлича на тези в Европа, за да оправдаем званието Европейско село....