Нощта люлее равнината в сребърни люлки, звездите са се разсипали безредно по небето, месечината е разляла жълти води над земята, не се обажда ни врана, ни стон се чува, всичко е заспало, само откъм езерото се разлива тихо песен на кавал. Хаджи Осман крачи с едри крачки, Аира се е вкопчила в него и моли:
- Не го убивай, баба, той е невинен. Убиеш ли него, убий и мене. Ако не ме убиеш, сама ще се убия.
Хаджи Осман не отвръща нищо и само пухти. Върви, спъва се, полита и пак върви, върви.
- Нали нява да го убиеш, баба? - пита Аира.
- Няма – отвръща най-после той. Но ще го прогоня. Ще му кажа да не го виждат повече очите ми.
- Тогава и мене прогони.
- Не! Тебе ще затворя в къщи докато намеря някой правоверен и те оженя за него.
- Но аз ще умра!
- По-добре умри, отколкото да те дам на този гяур.
Пристигнаха при Стан и Хаджи Осман вместо да го съсече, както беше решил отначало, хвърли брадвата, приближи го и каза:
- Иди си, чоджум. С добро те моля, иди си. Замини някъде далече. И не се весвай насам, защото кръв ще се лее. Чуваш ли? С добро те моля. Забрави Аира. Едничка ми е тя: и радост, и утеха, и слънце – всичко.
Какво можеше да каже Стан. Тръгна си и сякаш плаваше в здрача. Аира понечи да го догони, но Хаджи Осман я задържа. Тогава тя извика:
- Стан, не ме забравяй. Аз те обичам. Чуваш ли, Стан? Обичам те.
Няма коментари:
Публикуване на коментар