Аира (легенда)

продължава...
И тръгваше приведен към къщи, с глава натежала от мисли. Но чуеше ли гласа на Аира, изправяше снага, отвръщаше на милувките й и си мислеше: ”Ех, защо тоя Стан се е родил гяур? Да беше се родил правоверен, зет щях да го направя.”
Една сутрин не стана от легло – беше се простудил. Тресеше го. Разтриваха го, увиваха го с топли дрехи и треската премина, но в коленете си усещаше някаква слабост и не излезе навън. Някаква неизвестна мъка бе грабнала сърцето му и мисли като черни врани сякаш кълвяха мозъка му. Нещо му липсваше и той се сети, че това е Стан. Да, премного го беше обикнал той. И изпроводи да го повикат да му свири. Цял месец боледува Хаджи Осман и всеки ден Стан идваше и му свиреше.
Още първия път, когато Стан влезе в двора, Аира го видя, стресна се и сърцето й замря като подплашена птичка. Строен и плещест, с очи горящи като въглени и вежди черни като гарванови крила над очите – ето кое най-много я учуди.
Оттогава тя дебнеше като котка кога ще се зададе Стан, правеше-струваше, нарочно намираше повод да го пресрещне и докато се разминаваха струваше й се, че краката й няма да издържат и тя ще падне и ще стане за присмех. Но Стан като че не я забелязваше. И как ще я забележи. Лицето й беше покрито от фередже. Но един ден тъкмо се разминават, тя нарочно изпусна фереджето. Стан се наведее, подаде й го и така си остана с отворени уста. Сякаш светкавица ослепи погледа му. Гледаха се безмълвно един миг и тоя миг беше достатъчен да вплете нишките на любовта в душите им.
Първа се опомни Аира. Прибули се и избяга. А Стан все още стоеше със зяпнала уста и не знаеше – на яве ли беше видял тая чудна девойка или беше сънувал. Разтърка очи, ощипа ръката си да се убеди, че е буден и кръгна като на сън. Пристигна при Хаджи Осман, свири му, говориха, но през цялото време беше разсеян – мислите му летяха към чудната девойка, която беше срещнал на двора и за която смътно се досещаше, че е дъщерята на Хаджи Осман.
следва продължение...