Аира (легенда)

Заслепен от ярост, Хаджи Осман не можа да проумее тия думи, вбесиха го те, грабна той Аира за ръце и я повлече към къщи. Като пристигнаха, затвори я в една одая и нареди да й носят там храната, забрани й да излиза навън. Беше се зарекъл да не влиза при нея, да я остави в мъка да изкупи грехът си, но не изтрая. На третия ден влезе при нея и се отдръпна изплашен: в погледа й гореше някакво безумие, косата й беше разчорлена, лицето й подпухнало. Наля се със жалост сърцето му, коленичи той до нея, погали косата й и каза с треперещ глас: - Стани, дъще, слънце на живота ми, радост в скръбта ми. Стани и се весели като преди. И всичко забрави. - Не мога да се веселя, баба – изхлипа тя. Тежко ми е, баба. - Стани, дъще, Аллах така е наредил живота. Тежък е той, но какво да се прави като пътят за рая минава през него? Аира не продума нищо, прегърна го, сложи глава на рамото му и заплака. Той я галеше, бършеше сълзите от очите й и шепнеше: - Забрави всичко. Милостив е Аллах. Ще ти прости той. А когато те прибере на оня свят, ще те вземе в рая, в градината с многото шадравани и там ще живееш безгрижно като птичка. Със шербет ще те пои Аллах, с небет шекер ще те храни. - Не му искам шербета, баба. Ако не ме дадеш на Стан ще умра. Много я обичаше Хаджи Осман и преди мислеше, че всичко може да направи за нея, но сега като слушаше тия думи, сърцето му се наля с ярост и той отвърна: - По-добре умри, отколкото да те дам на този гяур. - Добре, баба, каквото ти кажеш, това ще бъде – отвърна Аира. - А така, чедо, аферим. Ще те вразуми Аллах. Погали я, изведе я навън и като вървяха си мислеше: “Млада и глупава е още. Ще потъгува, потъгува и ще й мине”.