На 26 февруари отмина още един празник – Прошки или Сирни заговезни. Но в днешно време сякаш не обръщаме толкова внимание на името “Прошки”. Някак си хората повече се вълнуват от баницата със сирене, варените яйца и бялата халва. От огньовете и гърмежите с пиратки. И обърнати към материалнаи забавна страна на празника забравяме основното – духовната му страна.
Старите все критикуват ,че младежите вече не знаят какво е уважение, какво е да целунеш ръка на по-стар, да сведеш глава пред някого смирено и поне да се извиниш, ако не можеш да помолиш за прошка. Мърморят, а забравят най-важното – някой е забравил да научи младите да искат прошка.
Ето защо реших да покажа на малките си ученици и другата страна на празника, с риска, че едва ли ще я разберат напълно. Приготвих малък сценарий от стихове за прошката и народни песни за празника.
Хубавото е, че малките приемат всичко с отворени сърца. Второкласниците с възторг рецитираха:
....”Много ли струва човещината?
С какво да я купим ? Къде?
Дали висока ще бъде цената?
Ще можем ли да я дадем?”....
И тези въпроси са отправени към нас, възрастните, които сме забравили да им дадем навреме отговор, защото самите ние май вече не го знаем.
С песните и стиховете малките ученици на 27 февруари застанаха първо пред своите учители и Директора на училището и може би за пръв път научиха какво е да целунеш ръка на някого и да кажеш: ”Прости!”
Още по-интересно беше посещението в Кметството и срещата с кмета на селото – г-жа Илка Тодорова и служители от кметството. Дори и спонтанно извилата се снежна буря не ги спря. Отново децата пяха и рецитираха и притесниха всички с целуването на ръка. Оказа се, че дори и на възрастните е трудно да приемат прошката... И нас никой не ни е научил на това... Чух изрази като: ”Да не съм поп да ми целувате ръка!”....
Не е нужно човек да е свещеник, за да му се целуне ръка. Всеки човек заслужава уважение. Всеки е направил нещо полезно в живота си и заслужава поне миг преклонение. Както и всеки има своите скрити грехове и се нуждае от прошка...
Срещата с г-жа Тодорова премина вълнуващо. Децата задаваха въпроси за какво ли не. Най-много ги впечатли Златния печат на селото ни. Дори пожелаха да го пипнат. Печатът премина като ценно съкровище от една детска ръка в друга... Предаваха си го със страхопочитание и уважение и все питаха ли питаха... И получиха отговори от сладкодумната Кметица. Като подарък получиха отпечатъци от печата за спомен.
Спонтанно се появи и желанието им когато пораснат, да работят в Кметството. /Естествено – всяко искаше да бъде Кмет!/
За пръв път децата видяха площада, парка и поречието на реката от високо – от прозорците на триетажната сграда. И сами изявиха желание да помогнат за почистването и озеленяването, когато снегът си отиде.
Хубави са такива срещи с обществеността на селото! Хубаво е да накараш малките ученици да се почувстват съпричастни към проблемите на родното им място! Хубаво е да чуеш от детските уста думите:
.....Простете! И на вас да е простено!
На всички днес целуваме ръце!
За добрините подарени
Благодарим от все сърце!”
Хора, не забравяйте да научите децата си да прощават и да искат прошка!
Няма коментари:
Публикуване на коментар