Петко Бойкински
Продължение...
И Кяние му роди рожба. Роди му момиченце. Нарекоха го Аира. Десет тлъсти овни закла Хаджи Осман, голяма трапеза направи, писнаха зурни и тъпани и двукатата къща, която приличаше на онемяла, се изпълни с радост. Три дни и три нощи гърмяха тъпаните и зурни разкъсваха покоя на пчелинските нощи. Три дни и три нощи се тълпеше народ да гледа борбите на пехливаните, които беше извикал отдалече Хаджи Осман.
Но в дните на тия пищни тържества над къщата на Хаджи Осман се носеше ледения полъх на смъртта. Кяние беше заболяла от родилна треска. Устните й се попукаха, тя се гърчеше в предсмъртни мъки и седмица след раждането премина във вечните покои на Аллах. Намериха дойка за малката. Хаджи Осман сам се грижеше за детето, не се ожени повторно, остана вдовец.
Аира растеше стройна и хубава. Лицето й грееше като слънце. Засмееше ли се, сякаш рози разцъфтяваха, а заговореше ли, като че птичка чуруликаше. С неземна хубост я беше надарил Аллах. Но той забраняваше да се излага на показ тая хубост и затова, когато Аира навърши осемнадесет години, прибули лицето си с фередже.
Като тиха вода течеше животът в дома на Хаджи Осман, като листата на плачущи върби се ронеха дните, а нощите бяха звездни и спокойни. Всяка година вплиташе в косите на Хаджи Осман сребърни нишки, но той не ги забелязваше. Мислите му бяха всецяло погълнати от Аира. По неведоми пътища в нея бяха се преплели чертите на Кяние Ханъм – същият поглед, същата усмиивка, същата походка. Същите зъби имаше и Кяние Ханъм – бели и наредени като маргарит. Понякога Хаджи Осман се мъчеше да отдели образа на дъщеря си от образа на майка й, но не можеше. Те се преливаха един в друг и това караше сърцето му да се топи хем от радост, хем от мъка.
Аира чуруликаше като птичка из широкия двор – а очите й грееха, сякаш две малки слънца. Хаджи Осман й се любуваше, гледаше златистите й коси и чувствуваше как радостта се наслоява в сърцето му като медена пита.
Следва продължение...
петък, 5 ноември 2010 г.
петък, 29 октомври 2010 г.
Почетохме и Яворов
На 28.10. в Народно читалище “Васил Левски – 1899” се проведе литературна вечер, посветена на 96-годишнината от смъртта на Пейо Яворов. Участие взеха Деница Райкова, Анелия Страхилова, Цветанка Кръстева, Виолета Кръстева.
Присъстващите бяха запознати с кратки биографични данни от живота на поета, както и с някои от най-красивите му стихотворения.
Срещата бе уважена и от кмета на селото – г-н Георги Кирков.
Присъстващите бяха запознати с кратки биографични данни от живота на поета, както и с някои от най-красивите му стихотворения.
Срещата бе уважена и от кмета на селото – г-н Георги Кирков.
понеделник, 18 октомври 2010 г.
На фестивал в Селановци
На 15 октомври танцовият състав при Народно читалище „Васил Левски – 1899” с. Търнак, певческата група при пенсионерски клуб „Пчелина” и солистката Елена Андреева взеха участие в V фолклорен фестивал „Кукурузени усмивки” в с. Селановци. Те представиха на селановска сцена моноспектакала „Беленка”, който бе единственото по рода си художествено изпълнение, комбинация от сценография, песни, народни танци и закачки, които пресъздадоха седянките от отминалото време, на които са се събирали млади и стари да си помагат да приберат реколтата от царевицата. 
Изпълнението им завърши с химна на Търнак –„Песен за Търнак”. Те участваха заедно с групи и състави от градовете Оряхово и Кнежа, от селата Остров, Долни Вадин, Лесковец, Гложене, Бутан, Вардим (Свищовско), Старцево (Златоградско), Алтимир.
петък, 15 октомври 2010 г.
"Златна есен" посрещнаха гости от Кнежа
Веска Павлова
На 13.Х.2010 г. пенсионерите от пенсионерски клуб "Златне есен" с. Търнак посрещнаха своите приятели от пенсионерски клуб гр.Кнежа за да си спомнят първата си среща при тях и с пожелания за гореща да е тя в Търнак.
Гостите бяха поздравени от певческата група "Дълголетие" при пенсионерски клуб "Златна есен" с. Търнак и с пожелания "в утрешния ден ясен, живота ни да става по прекрасен, да се виждаме все така весели, засмени и добре пременени". С песни и танци се веселиха и живота труден си разнообразиха, че времето бързо минава и само спомена остава.
Не останаха назад и гостите. Тяхни изявени самодейци ги поздравиха с няколко хуморески и анекдоти.
Литературна вечер за Вазов
На 7 октомври се проведе литературно-художествена вечер, посветена на 160-годишнината от рождението на писателя и 89 години от неговата смърт.
Срещата се проведе в малкия салон на Народно читалище "Васил Левски - 1899". Ученичките Деница Райкова и Анелия Страхилова взеха активно участие в представянето на творчеството на автора.
Присъстващите се включиха в срещата, като цитираха любими стихотворения на Вазов.Събитието бе уважено и от кмета на селото г-н Георги Кирков.
Срещата се проведе в малкия салон на Народно читалище "Васил Левски - 1899". Ученичките Деница Райкова и Анелия Страхилова взеха активно участие в представянето на творчеството на автора.
Присъстващите се включиха в срещата, като цитираха любими стихотворения на Вазов.Събитието бе уважено и от кмета на селото г-н Георги Кирков.
четвъртък, 7 октомври 2010 г.
Пенсионерските клубове с участие в Бяла Слатина
На 1 октомври в салона на читалище "Развитие-1892" - гр. Бяла Слатина се проведе концерт послучай Международният ден на възрастните хора. Участие взеха вокалните групи към пенсионерските клубове от с. Търнак.
Участие взеха общо 11 групи от цялата община.
сряда, 6 октомври 2010 г.
Аира (легенда)
Петко Бойкински
Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:
– Аллах, Аллах!.. Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти.. Аллах!...
Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост.
...Някога дядото на Хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, езерото го плени с бистрите си води, той остана и се засели в Пчелино (според една легенда с. Търнак някога се е наричало Пчелино), като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.
В тая къща израсна Хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник и на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.
Богат и властен беше Хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние Ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.
Веселяк беше на младини, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръкна. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние Ханъм се мъчеше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещнеха.
Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние Ханъм съобщи на Хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод. Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият му поглед се смекчи.
От тоя ден Хаджи Осман обгради Кяние Ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: “Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми”.
Следва продължение...
Хаджи Осман падна на колене, вдигна ръце към небето и като правеше метан след метан, повтаряше:
– Аллах, Аллах!.. Ти простря милостивото си крило над моя дом и аз ти благодаря, благодаря ти.. Аллах!...
Когато стана, очите му бяха пълни със сълзи и погледът му замъглен от някаква неземна радост.
...Някога дядото на Хаджи Осман беше дошъл в България с турските войски. Пчелинската мера му хареса, езерото го плени с бистрите си води, той остана и се засели в Пчелино (според една легенда с. Търнак някога се е наричало Пчелино), като издигна до езерото къща на два ката и я обгради с висок дувар.
В тая къща израсна Хаджи Осман, а след смъртта на баща си остана наследник и на къщата и на другия имот, който се простираше от езерото чак до древния окоп откъм Бяла Слатина, останал още от римско време.
Богат и властен беше Хаджи Осман, много брави добитък и овце имаше, но радост нямаше в къщата му. Аллах не го сдоби с рожба. Напразно потъваше в прегръдките на Кяние Ханъм и пиеше страст от сочните й устни. Той ли беше виновен, грях ли някакъв изплащаше, но Аллах не се смиляваше, не даряваше го с рожба.
Веселяк беше на младини, в безгрижие прошумяха младините му, но когато разбра, че ще остане бездетен, погледът му помръкна. Стана зъл и сприхав. Напразно Кяние Ханъм се мъчеше да го омилостиви. От година на година лицето му вехнеше, орловият му поглед ставаше по-остър и хората се плашеха, когато го срещнеха.
Но велик и милостив е Аллах. Един ден Кяние Ханъм съобщи на Хаджи Осман, че в утробата й е заченат плод. Радост трепна в сърцето му, весели пламъчета заиграха в очите му и орловият му поглед се смекчи.
От тоя ден Хаджи Осман обгради Кяние Ханъм с топли и нежни грижи. Носеше я на ръце, слагаше я в мекия диван, а когато тя се унасяше в сън, той пристъпваше до нея, галеше с трепет бялото й сочно лице и шепнеше безмълвно: “Роди ми дете, Кяние, и моята любов към тебе няма да пресекне никога в сърцето ми”.
Следва продължение...
Абонамент за:
Публикации (Atom)